Начало
За нас
Магазин
НОВО
продукция
Spirit of ARX
НОВО
Стрийминг
НА ЖИВО
Подкаст
СтарКрафтика
статии
Новини
Ревюта
Мисли
социални мрежи
.svg)
„Но посмя ли, с твоята закостеняла психика и мозък, заседнал в петдесетте, да погледнеш зад очите на хакера? Чудил ли си се някога какво го кара да тик-така, какви случки са го оформили, и какво го е изваяло?“
- Из “Манифест на Хакера”, Лойд „Ментора“ Бланкеншип
Знаеше, че рано или късно този материал щеше да се появи. След тоновете спам „ХАК ДА ПЛАНЕТ!“ в Twitch и Discord, просто вече няма накъде. Говорим си за филм, чиято достоверност спрямо културата, която представлява, е под всякаква критика; филм, който в крайна сметка е създал толкова програмисти, колкото Индиана Джоунс – археолози. Всичко – от тънките елементи на анархизъм, през архаичните (и незапознати) разбирания за това що е това „ай ти“, до едва ли не насилената визия на героите – създава филм, който колкото е закоренял в ‘90-те и тогавашните тропи, толкова е и проницателен в настоящето ни по един наивен „по детински“ начин.
90-те бяха откачени времена във всяко едно отношение; технологичната вълна и навлизането на интернет в ежедневието се превърнаха в маркови за цялото десетилетие. Страховете от тази техника се изразяват в много неща: от „ужасът на технологиите“ в японските хорър филми (визирам оригиналния “The Ring”) до паниката Y2K, според която всички компютърни системи укриваха в себе си „бъг“, който няма да отчете правилно идването на 2000-ната година и това ще доведе до срив на цялата инфраструктура. На фона на тези страхове, в популярното съзнание на хората навлезе идеята за „Хакера“: човек, чиито технологични познания поставят неизмерима сила на върховете на пръстите му, заедно със способността да сее ужас само с помощта на клавиатура и dial-up връзка.
„Хакери“ поставя тази група от хора в центъра на историята. Големият, лош злодей не е „безличната корпорация“, а наетият от нея специалист по сигурността. Юджийн, мъдрещ се под зловещия прякор „Чумата“, е олицетворение на опортюниста-компютърджия, жертвал „кредибилността“ си в името на кинти и се явява основната анти-теза на всички останали персонажи. В свое обръщение към главния герой, Юджийн излага кредото си просто и ясно:
„Ние сме хората на бъдещето; тези, които знаем как да боравим с техниката. Ние сме клавиатурните каубои. Всички останали са стадата, които ние водим.“
Проницателни думи, особено в контекста на съвремието ни, в което даже проклетата ти кафеварка има интеграция с Twitter. Технологията и нейното влияние върху нас – или си неин господар, или си неин роб. Средно положение няма! Естествено, това не е твърдението на хилядолетието – техниката и технологиите са част от човешкото съществуване още от откритието на огъня и колелото. Без да задълбавам, става дума за навлизане на техника, от чиято работа вече зависят жизненоважни неща, а нейното научаване изисква време, желание и някаква доза талант. Както се казва в “Джони Мнемоник” на Уилям Гибсън: „В тези времена се изискваше много положен труд, че изобщо да се наречеш начинаещ.“
Тук идват нашите момчета. Добрите! Отритнатите от „мейнстрийма“ тийнейджъри, чието любопитство и желание за нещо ново се изразява в седене пред екрана и постоянно „надиграване“ един друг - кой ще се докаже като „Елитен“. Това искрено желание за нещо ново не винаги води до приятен развой на нещата. С това започва филмът – един единадесет годишен пич с прякор “Zero Cool” срива системите на Уол Стрийт... без реално да осъзнава, какво е направил. Първото нещо, което виждаме веднагически след това, е уплашената реакция на обществото, представена чрез съда. Говорят за Дейд като за престъпник, който едва ли не умишлено е сринал всичко.
Главните ни герои са до един от проблемни семейства. Дейд е с разведени родители, както и Кейт. Същият проблем гони и шашмата Емануел “Cereal Killer” Голдстийн, който постоянно ходи с четка за зъби, защото не знае къде ще му се наложи да преспи тази вечер (това с четката е по идея на актьора, между другото). Джоуй е задръстенякът, който търси своето място. Трупата се дооформя от латиното Фрийк и човека с фотографската памет, Пол. Всеки един от тях е с някакви проблеми в социума, дали ще е бедният произход на Фрийк, очевидно гето апартамента на Пол, или абсолютната неспособност на Кейт да сформира смислени връзки с когото и да е – всеки е счупен и то тежко. Това не им пречи обаче да кипят от живот по начин, по който само объркани младежи могат да го правят. Общото между тях е любовта им към компютрите и технологиите, както и свободата, която те дават.
‘80-те безспорно са поколението на визуалната медия. Дейд и другите са прекарали детството си точно тогава, което се отразява както в монтажа на самия филм, така и на начините на комуникация и мислене. Прекарват много време пред екрани в крайна сметка. Какво е първото нещо, което Дейд прави след края на пробацията си? В една супер забавна сцена, която служи за сумация на това, което следва – нашият човек пробива в телевизионна мрежа чрез комбинация от skillz и щипка социално инжинерство (позабравено изкуство). Премигвайки, Дейд си „спомня“ всичко, което е гледал по телевизията, безцеремонно прекъсва повторението на предаване, в което директно се говори за крайно-десен расизъм (по чиста случайност наименовано „Америка Първо“) и пуска повторение на “До краен предел”. Като за завършек следва хакерска „битка“ с непознатото лице “Acid Burn”, представена чрез бойни кадри от различни филми. Естествено, на никого не му е интересно да гледа истинско хакване, заради това и правя малко „евалата“ на режисьорите, че са решили да представят нещата „малко по-така“, като същевременно изграждат героя на Дейд като колосален нърд на тема филми.
Това се повтаря малко по-късно. Когато Дейд се среща с Кейт, първата реакция на съзнанието му е да извика на повърхността популярни романтични сцени и картини на „ЛибоФфФф“ от киното, директно показващи, че на момчето му трепти хормона. Същото се повтаря само минути по-късно, когато Дейд вече си е изпатил от злата шега на девойката. При вида на Кейт, съзнанието му отново привиква сцени от киното, но този път - такива на насилие. Има малко неща в “Хакери”, които могат да се нарекат страхотни – този похват е един от тях.
Гледал ли си някога град през прозореца на самолет? Прилича на огромна дънна платка, нали? Същата асоциация си прави Дейд, когато за пръв път го виждаме: в самолет, гледайки навън. Следва птичи поглед над Ню Йорк, който прелива в стилизирана платка с преминаващи електрони по нея, върху която блясва заглавието „Хакери“.
Тази стилистика е пръсната из целия филм. Мога да изброя още много подобни примери, които служат за свежа визуализация на мислите и „усещането“ на тази определена прослойка от тогавашното поколение младежи. Но вместо да ти изреждам всеки един такъв момент, просто си пусни филма и на всяка по-стилизирана сцена (включително идиотското представяне на вируса “Да Винчи” като летящи из въздуха математически формули), опитай да погледнеш през очите на героите – да, макар и да не виждат това, на чисто ниво фантазия най-вероятно така им изглежда.
Пример: Пусни си сцената, в която Дейд стои пред огледало и прави лична интерпретация на култовата сцена “Are you talking to me” от “Шофьор на Такси” с Робърт Де Ниро. Да, абстрахирай се за момент от това колко зле изглежда и си представи тийнейджър, който, подобно на героя на Травис Бикъп, също си пада малко социално изолиран, да имитира култовата сцена с цел да се нахъса за предстоящата мелявина.
Накъде без тия неща. Нещото, което най ми харесва в този филм е, че Кейт е пълноправен хакер, наред с момците, и не е там колкото да има и женско. Макар любовната история да е мега-клишето, изпълнението ѝ е по-важно. Кейт и Дейд започват преди всичко като противници, но в крайна сметка свършват като съюзници за общата кауза. А идеята, че срещата им в края на филма не е в резултат на спечеления от Дейд двубой, ами просто защото „момците са искали да им уредят среща“ е... факинг кют. Това е последният път, в който ще ме видиш да ползвам „побългарени“ по такъв начин думи, както и последният път, в който ще говоря за любовна история, все едно съм млада мома. Както и да е, идеята ми е проста – те са пичове.
Кейт очевáдно споделя съдбата му на дете на разведени родители. Анджелина Джоли играе прекрасно де факто себе си – коравата кака. Кейт е дъщеря на успешна писателка, която явно сериозно е набрала на мъжката си половинка, което донякъде рефлектира и върху самата Кейт. През целия филм тя се държи естествено само в компанията на другите хакери. Само с тях тя може да говори за нещо, което ѝ харесва. Дори гаджето ѝ е просто дрънкулка; странично забавление, колкото да не умре от скука.
Дейд от своя страна пък... е девствен. Сам си го казва човекът. Неговият проблем е, че чувства вина за развода на родителите си, и може би изпитва страх от комуникацията с други - да не би да им нанесе същата травма. Неговият проблем е, че не може да се „разчупи“. Проследи колко трудно се навива да се „открехне“ към другите и пак общите им интереси са това, което ги обединява. Естествено, това не се казва директно, но това „прочитам“ от начина, по който са представени героите. В крайна сметка, Дейд и Кейт се загаджват, защото - разбира се! Все пак – радва ме, че тази част от филма следва някаква логика. Малко клюкарско, но след филма Джоли се жени за Джони Лий Милър (Дейд) и са заедно... няма значение колко време. Идеята ми е, че не гледаш на лента просто актьори: виждаш хора, които в действителност се влюбват, което ги прави една идея по-достоверни.
Няма нужда да казвам, че е добра. Залагам си главата и четирите лапи, че ако си програмист, то си прекарал не една сесия под звуците на Halcyon+On+On. Естествено, марковата „Шамаросай ми Женското Куче“ на Prodigy е едва ли не лайтмотива на филма, защото се ползва поне на 5 места. Като цяло музиката е чиста електроника и тук-таме нещо повече с китари, но си пасва перфектно. Вместо да ми четеш пелтеченията, марш към Youtube и пускай плейлиста! → клик
Не мога да кажа, че филмът представя хакерската култура адекватно. Това, което мога да кажа е, че вдъхновението му е на място. Хакерският Манифест е кратко есе, написано от Лойд Бланкеншип през ‘86-та година, и представлява един вид етически кодекс. Писмо, считано за крайъглен камък в хакерската култура – идеите, заложени в него, развиват главната идея на хакерите във филма. Виковете на Дейд „Изхвърлят правата ни на боклука!“ е толкова подсказка към “Cereal Killer” къде да намери дискетата, както и боен вик за това какво се случва. Истината е, че нямам нищо адекватно, което да кажа в случая, но все пак искам да ти представя (личен) превод на част от този манифест, който се цитира във филма (и бива наречен комунистическа пропаганда).
„Това вече е нашият свят... светът на електрона и на бутона, красотата на бода. Използваме услуга за без пари, която щеше да струва жълти стотинки, ако не беше в ръцете на алчни ненаситници... и ни наричате престъпници. Ние разкриваме... и ни наричате престъпници. Ние търсим познание... и ни наричате престъпници. Съществуваме без цвят на кожата, без националност, без религиозна предубеденост... и ни наричате престъпници. Вие строите атомни бомби, водите войни, убивате, мамите, лъжете и се опитвате да ни убедите, че всичко е за наше добро, но после ние сме били престъпници.
Да, аз съм престъпник. Моето престъпление е любопитството. Престъплението ми е, че съдя хората по това какво говорят и мислят, а не по това как изглеждат. Моето престъпление е, че ви надхитрих - престъпление, което никога няма да ми простите.
Аз съм хакер и това е моят манифест. Можете да спрете един от нас, но не можете да спрете всички нас... В крайна сметка, всички сме еднакви.“
Добре де. Имам, какво да кажа. Истината е, че върху този сегмент се гради целият филм. Виждаш откровената ненавист в лицето на Дейд, когато прекъсва предаването „Америка Първо“. Виждаш и как нито едно деяние не е криминално в основата си. Елитизмът, с който е пропит този текст, е изразен в героя на Юджийн, но желанието да си оценен за това, което си, а не по националност, религия, цвят на кожата и т.н., се изразява както в главните ни герои, така и в кулминацията на филма, която показва хакери от всички страни да работят заедно. От Япония, през Русия, до Испания. Честно казано, ако това те е жегнало в политическите разбирания, имам за теб думи... които няма да напиша. Дали филмът е адекватно представяне на хакерската култура и маниери? Мне, в никакъв случай, но поне представя онова желание за свобода, любопитство и, въобще, порива за нещо ново достатъчно адекватно, че да си заслужи мястото сред филмите по темата. Нищо че на чисто техническо ниво е абсолютно некадърен.
В крайна сметка, трябва да отбележа, че “дяволът е в детайла” и най-добре би било да се отбиеш през Trivia секцията на филма в IMDB, където най-адекватно можеш да видиш сам кои са по-интересните препратки към хакерската култура като цяло. Има доста интересни неща, които смятам удобно да пропусна тук, защото просто не ми е това целта с този текст. Все пак към края имам малко нещица за теб.
В случай че си фен на филма, искам да те ориентирам към един прекрасен уебсайт, който се е заел да „курира“ най-интересните детайли. Представям ти Hackers Curator! Тук искам да благодаря на Ifo Hancroft, че ме открехна за съществуването на страницата. Ако искаш да върнеш услугата, намини през Twitch канала му, когато стриймва, и надай едно брутално „Хак дъ планееееееет!”
Искаше ми се да напиша една секция с това какво е станало с актьорите след филма, но смятам да ти го спестя. Най-интересното накратко: актьорът, който играе Cereal Killer (Матю Лилърд) понастоящем е официалният глас на Шаги в Скуби Ду; Джони Лий Милър е известен в съвремието с ролята си на Шерлок в сериала „Елементарно!“. И стига толкоз. Това е най-интересното. Едва ли има нужда да ти казвам какво прави Анджелина Джоли – това насила го знаеш.
Там. Да, “Хакери”. Не толкова влиятелен, колкото просто малък прозорец към света на тази съб-култура. Не особено адекватен, леко „криндж“ (да, знам – обещах за „побългаряването“), и все пак – има си причина да го обичаме въпреки всичките му недостатъци. Напълно ще те разбера, ако ти прилошава от него, както и напълно ще те разбера, ако... точно като мен (и много други хора)... викът „HACK THE PLANET!” кара кръвта ти да кипва малко.
