Начало
За нас
Магазин
НОВО
продукция
Spirit of ARX
НОВО
Стрийминг
НА ЖИВО
Подкаст
СтарКрафтика
статии
Новини
Ревюта
Мисли
социални мрежи
.svg)
Преди да започна: ако си от хората, които с години са правили опити да ме зарибят по Vampire: The Masquerade - Bloodlines, еми… не успя. Това, което евентуално успя, е да ме убедиш поне да изиграя играта. Признавам, градското фентъзи никога не ми е било любим жанр, особено когато е примесено с вампири – чудовища, към които рядко изпитвам симпатии, когато ми се пробутват в „хуманизираната“ версия, позната ни от 90-те и ранни 2000.
Дори няма да споменавам "Здрач", чиято верс… подигравка със зъбатите чада на нощта и до ден-днешен ми е поредното доказателство, че мормоните не могат да пишат. Сега се чудиш – това ретро ревю ли ще е, какво ще е? И аз самия не знам. По-скоро реших да използвам добрия стар „поток на мисълта“ за този текст, главно защото играта ме вкара в едно особено състояние, в което повече разсъждавах върху вижданото, отколкото да го „живея“ в контекста на ролева игра. Накратко: това няма да е стандартен текст за игра, но ако имаш поне малко любов към Маскара... мисля, че ще ти хареса.
Липсата, на каквато и да е настройка на външен вид ми се стори оправдана, имайки предвид в какво положение са били пичовете от Troika Games, когато са правили играта. За сметка на това, при създаването на герой ти се дава приятната опция между това сам да си избереш вампирски клан или да преминеш през въпросник, който да избере вместо теб. Избрах въпросника, просто защото исках да видя какво ще ми предложи играта.
И – о, каква изненада. Падна ми се Гангрел – вампирите, които най-малко ги брига за социалния елемент на вампирското общество; падат си анимагуси и са си просто върколаци за хора, които не харесват истински върколаци. Казано по друг начин – във всяка една друга ролева игра, това биха били друидите в гората. Естествено, не се двоумих много-много – покажи ми клански символ вълча глава, кажи ми как героят ми предпочита да държи всички на една ръка разстояние и аз съм доволен. Имам слабо място за герои тип „пасивен наблюдател“, които просто искат да се разкарат от цялата каша и да си продължат живота на спокойствие.
И ето я нея – Баловица: скромно девойче, основно странящо от околните и прекарващо свободното си време в местния кучкарник, където се грижи за горките изоставени животинки. Сближава се с един от колегите си, нещата се разгорещяват – бара затваря, а апартаментът на пича е наблизо. Докато се усети – Баловица е с две пресни дупки на врата и не знае какво се случва. Бум! Някакви странни хора, един от които е костюмиран и следван от два метра и половина планина от мускули и насилие, я извеждат на подиум за някакви си присъди пред публика, представлявана от ларпъри, метълисти и нек'ви каки там, които май не са баш за тук. Убиват създателят ѝ, задето не е спазил правилата. Пет минути по-късно веселяк брадатко ми обяснява, колко яко е да си вампир, обяснява ми как да цоцам червено без да озверея и как да се оправям с новата си дарба.
Сега си лежа в някакъв изоставен апартамент в Санта Моника, докато пичът от телевизорът ми обясняваше за появата на неизвестен на биолозите труп на октопод от неоткрит досега вид…
Различните кланове вампири преспокойно могат да минат за някаква странна версия на хара́ктерната оценителна система Майърс-Бригс (онова с 4-те букви, дето някои твои познати мислят, че значи нещо). Всеки един клан съдържа в себе си достатъчно общи черти, групирани по релевантност, че да покрият някакво клише, в което удобно да си намъкнеш личността за ефективна ролева игра. Съмнявам се, че щях да харесам играта, ако Гангрелите не бяха направени едва ли не специално за шматки като мен. Сериозно се замислях дали ми се описват другите кланове, но ще кажа, че, субективно, отношението ми към тях се припокриваше с „каноничните“ взаимоотношения между клановете в света на играта.
Бружа (или Бруха, от испански – вещица) сигурно щяха да са любимците ми, ако бях играл в бурната си юношеска възраст. Сред тях имаше сериозни досади, кълна се – Дамзел ме вбесява само като си помисля за нея. Както и Велвет Велур, чиито две огромни наострени неща (не зъбите) не са достатъчни да ме спрат да въртя очи на тореадорските ѝ простотии – накъсай си сама проклетия сценарий! Както и Принц Лакрой (или Ла Кроа, ако си падаш педант в четенето на френски имена), а до някъде Найнс, който често ми идваше повече като Джак, но без чувството за хумор, харизмата, магическата брада, която се движи само покрай устата му и като цяло без... нищо.
Разбираш ли, клановете не просто съответстват на клишета за хора от реалния живот, самите вампири са „очовечени“ до степен на болка. Носфератутата са грозни на поразия, никой не иска да ги гледа, а те завалиите са хакери и половина, че даже си имат свой собствен интернет. Мне, човек, наистина не знам за какъв тип играчи са правени, трудно ми е да се сетя. Идеята бидейки, че вампирите са в някакво странно състояние на битка за човещината си, срещу зверското в себе си, което трябва да бъде някаква странна форма на екзистенциален ужас. Само че сте вампири, да му се не види. Чадата на нощта, зъбатите злини. Това да си запазиш човечността е нещо толкова присъщо на вампира, колкото на… всеки един нормален човек. Ъгх…
Баловица се разхождаше из улиците на Санта Моника, докато премисляше през главата си съветите на Джак. Един от които беше за Джихада. Докато в живота си Баловица беше чувала думата само във връзка с атентата преди три години (играта излиза през 2004 г. - бел. ред.), в неживота този „термин“ имаше съвсем друго значение – политическа простотия. Малкият вампир под ботуша на древния, безсмъртен кръволок.
Затиснат съм между битките за влияние между две фракции: Камарила – вампирско себеназначило се правителство, и Анархите – вампири, които искат да се самоуправляват. От Изтока идват мистериозните Куей-Джин, които играят ролята на задължителното слагане на азиатски персонажи и герои в някакво спиритуално клише за чи, карма, фарма и тям ми ти работи. Ма те не са точно вампири, разбираш ли? Като за капак на цялата поразия се явяват Сабат, които просто искат да видят светът да гори под предвождането на някакъв румънски вампир, който предизвика у мен реакцията „Ворадоре, ти ли си това?! Къде изчезна през всички тез времена?“.
Не знам защо, не знам откъде, но получих личен таксиметров шофьор. Той никога не задава въпроси, нито ми иска пари за превоз. Приемам, че работи за „шефовете“ ми. Странен типаж – изглежда мъдър отвъд годините си, но поради някаква причина се ограничава само до това да вози хор… акхъм, вампири насам-натам.
Патово положение. Баловица щеше да прекара голяма част от играта в това да разсъждава къде ѝ е мястото между всички тези титанични играчи на картата на Лос Анджелис. Мислеше си за вампира Бекет – съратник от клана Гангрел, който активно отказваше да заеме каквато и да е политическа позиция – толкова над нещата, че го слага на едно ниво с Джак по фактор „яката рал‘та“.
За момента обаче си оставам роб на Лакроа – шефчето на кенефчето, назначено от Камарилата да установи контрол над града. Офисът му се намира в центъра на града, а неотлъчно до него се мъдри онази канара от мускули, която екзекутира „баща“ ми. Лакроа говори префърцунено, а на бюрото му постоянно лежи нож за отваряне на писма под формата на египетски анк. Символът на Камарила. Докато говорех с негово превъзходство, очите ми постоянно бягаха към това кинжалче. Спомних си нещо за театралните постановки и правилото „пистолетът на Чехов“.
Отдръпвайки се от монитора си помислих – колко ли яко щеше да бъде, ако играта ми даде тази възможност? Да тегля един среден пръст на всички? Все пак – признавам, разработчиците перфектно са знаели, че ще има и хора като мен, на които няма да им се понрави съществуването в такъв Мрачен Свят (гхъ-хъ) и ми дадоха пълната възможност да заема позицията на перфектния аутсайдер в лицето на клан Гангрел. Имам нужда от питие, така че…
След като прочистих центъра на града от руската мафия в услуга на Винъс, тя се съгласи да цепим оборота на клуб „Кънфешън“. Аз ѝ осигурих независимост, тя – някакъв приход, докато се изживявам като вампирска версия на ноар детектив. Седя си на бара и се наливам с буквално Кърваво Мери, докато оглеждам клиентите. Като продукт на времето си – Vampire: The Masquerade черпи с шепи от особения микс между клубна култура и гот естетиката, наследена от групи като Joy Division, The Cure и т.н. Странна смеска между електронна музика и Бат Кейв. Освен в мръснишките и подчертано сексуални облекла на персонажите, това е изразено и в подбора на музика.
Най-вече в лицето на готик/индъстриъл групата, задължително представена от вокалистка, която често пее за нещо средно между първични влечения и някаква форма на изгубена чистота/любов или нещо от сорта. Гласът винаги носи лека нотка на психопатия. Този тип песни са най-ясно изразените в играта. Те изпъкват на фона на всичко друго, а бардаците в играта: The Asylum и Confession са представители на този тип клубна съб-култура от „онези години“. Подборът на песни е достатъчно ъндърграунд (за времето си), без да се спират на големи имена като Evanescence, ами залагат на сравнително по-ъндъграунд кредибилните Lacuna Coil (кълна се, Кристина Скабия е дар за човечеството), Tiamat и други. Индъстриъл частта е представена от гост-участие на Ministry, които дават специално записаната за играта Bloodlines. По-мръснишката част на индъстриъла пък е представена от Genitorturers, които са от малко по-старите кучета в жанра. Странното е, че тяхната песен Lecher Bitch озвучава бара The Last Round, който е по-скоро байкърска кръчма, отколкото някаква форма на нощно заведение. Нещо, което още ми хвана окото, бяха разхвърляните тук и там плакати на Collide, които също биха паснали перфектно в саундтрака, макар и да не участваха в него.
Специално впечатление правят Darling Violetta, които не само че за втори път пускат песен в игра от поредицата Vampire: The Masquerade (преди това - в Redemption), но имат бонус вамп кредибилност с това, че записват отварящата песен за сериала Angel. Ааах, времената на "Бъфи – Убийцата на Вампири". Когато децата на нощта можеха да бъдат забавни и прочувствени, без да са лигави – отново: факююю, Туайлаййййт!
Намерих се в странната ситуация, че между гейм сесиите ми във Вампира се хванах да слушам музика именно от онзи период, а по-специално: групи като Curve, Stabbing Westward, Snake River Conspiracy и др. По принцип, от време на време – веднъж-дваж в годината – си ги припомням ей така, от скука. За пръв път ми се случва нещо конкретно да ме върне към тях. Странните, още по-чудати наследници на The Cure, The Smiths, Joy Division, Sisters of Mercy, Fields of the Nephilim и, въобще, на големците в жанра.
Аз хубаво говоря за тази сцена като почти мъртва, но макар вече не е главна цел на мейнстрийма, все още има огромно гот общество по света. В България този период като че ли беше най-марков със съществуването на магазин Горгон, който вече отдавна е затворил врати. Все пак – можеш все още да намериш тонове алтернативни модели онлайн, които имат своята интерпретация на творческо име тип Velvet Velour (накъса ли си сценария, най-накрая, ма?). Най-малкото, все още имаме проекта Bulgarian Gothic Girls, който, до колкото знам, все още е в добро състояние. Споменавам го колкото да те информирам или ако по случайност си Ifohancroft и си се чудел, дали съм казал нещо по темата. ХАКДАПЛАНЕТ, братле!
Това Блъди Мери беше по-силно от очакваното за Баловица. За момент се беше откъснала от този свят и си представи, че е българин в късните си 20, който много обича да пише пълни врели-некипели за видеоигри. Уви, отново прекара око през бара и се чудеше дали няма да е по-добре да налее малко точки в социала, че да може да си пие кръвчица от клиентелата тук на спокойствие, вместо да дебне хора по затънтените улички. Ама, не – ти си OutKast и отказваш да се извиниш на мис Джаксън задето разплака дъщеря ѝ.
Изведнъж в главата на Баловица изскочи прозрението, че дори не беше обърнала внимание на миазмата, витаеща около целия Лос Анджелис. Наред с политиката и деленето на клики според произход, очовечените вампири на този Мрачен Свят™ страдаха и от нуждата за суеверия. Независимо дали си простосмъртен, чието най-велико еволюционно постижение е да се научи да си връзва връзките на обувките без после да се пребие, или обкован в мрак и мъка вампир, който е пуснал чийтовете де ла Нео от Матрицата - трябва ти някакъв произход. Някаква начална точка. Една Митохондриева Ева (да, знам че теорията е разбита – просто израз), от която да си се пръкнал.
И тука си дойдохме на библейските мотиви. Значи, фабулата е, че след като Кайн претрепал брат си Авел с челюстта на забравих-вече-какво-животно-беше, голямото шефче е превърнало Кайна в първия вампир. Та, той ни е наредил до ден-днешен всички с проклятието Божие чрез кръвта си. Мога да отделя още един параграф в коментар защо библейският „Печат на Кайн“ въобще няма нищо общо с вампири и таласъми, но не си тук за това. Та, вампи татенцето стои в основата на задължителният ни еквивалент на Страшния Съд.
Мястото, където древни крале посичали децата си за жертвоприношения. Подобаващо име. Татко Кайн заедно с Мама Лилит и другите първородни, ще дойде в един момент и ще изрие всичко от земята. А ние, малките вампирчета, дето ни направиха в последния момент, сме прецаканите. Поне това ми обясняваше откаченото отче с двуцевката, докато се опитваше да ме накара да се присъединя към апокалиптичният им култ на 9-те Кръга или нещо от сорта. Дамзел ми дължи нови дрехи, защото тая работа със зомбитата и разпространяването на зараза чрез проститутките и бездомните ме остави до гърди облян в инфектирана кръв.
Не знам за „Последните Нощи“, но Лос Анджелис не е с всичкия си и би било най-добре да изпарявам Баловица от града колкото се може по-бързо. Естествено, това няма как да стане лесно, но имам ангел-хранител – мистериозен приятел, който ми оставя криптични и-мейли, с които да се ориентирам. Не знам кой е, но изглежда наистина е на моя страна… за момента. Това е съдбата на Баловица, пионка в голяма игра, в която всички биват захвърлени от единия край на полето – в другия. За да оцелееш – трябва да можеш нещо, което другите не могат. По-точно да го можеш толкова добре, че да ти стига за Еволюционно Стабилна Стратегия.
В крак с аутсайдерския си статус, Баловица специализира основно в сенките. Тайно придвижване из нивата, разбиване на ключалки и хакване на компютърни терминали. Огнестрелните оръжия са твърде шумни за такъв тип подход, заради това разчитаме на ножове, чукове и брадви… по едно време размахвахме и една отрязана ръка, но това е друга история. В един момент героинята ми се оказа толкова кадърна стелтаджийка, че беше комично как стоя ТОЧНО пред противниците и те… не ме забелязват. Някои хора биха нарекли това нереалистичен баланс или счупена механика, но за мен си пасна перфектно. Аз съм вампир, очаквам от себе си да имам свръхестествени умения в промъкването, не просто да съм много добър в него.
В някакъв момент зарязах удобните анцуг и горнище и на тяхно място нахлузих карго панталони и суитчър с качулка, с която крия лицето си. Върху него – дебело дънково елече осигуряваше малко по-добра защита срещу остри неща. Кол в сърцето не ме убива, но ме парализира… което обикновено значи, че ще бъда убит. Вярно – така дебело облечен усетих свалянето на Dexterity точки в баланс на лукса да не умра от два шамара, но бързо-бързо си намерих една от тези свръхестествени дрънкулки тип „заешко краче“, която да нулира негативния ефект със солиден Dex бонус.
Игнорирах повечето специални вампирски умения в името на солидни показатели, но все пак – исках някакъв другар в това пътешествие. Марк Твен има един лаф, гласящ „Колкото повече опознавам хората, толкова повече предпочитам кучето си.“ Мда, нещо подобно. Баловица, като всеки друг Гангрел, може да се позовава не само на животинското в себе си, но и да повиква животинското от природата. Развих си малко тази страна на героя, докато стигнах до призоваването на призрачен вълк, който скача на противници в гръб и ги поваля на земята. Това етерно вълче духче официално стана най-добрият ми приятел и другар в това начинание. Колкото и точки стелт да наблъскаш – рано или късно просто ще си в ситуация, където два гарда ще са един до друг. Любима тактика ми стана да насъсквам вълчето по единия, докато едновременно с това да се мятам на врата на другия противник (стига да не е вампир). Интересна картинка – Белобало (така го кръстих, не ме съди) и аз, дружно впили зъби в гръкляни.
Както вече спомена – аз съм вампирската версия на ноар детектива. Върша мръсната работа, намирам изгубеното – прибирам намереното. Търсех артефакти за откачалката Пиша, покрила се дълбоко в подземията на изоставен хотел, събирах информация за лидера на Носфератутата и помагах на Анархите с каквото мога. Основният ми случай обаче си остана преследването на този мистериозен саркофаг, който е разковничето в цялата картинка. Разбираш ли, вързан съм за камарилския принц Лакроа, той е шефчето на деня и ако не съм завързан за някой трафопост да видя изгрев – ще трябва да слушкам. Все пак поглеждам към все така зловещия нож за отваряне на писма.
Според някои – саркофагът съдържа в себе си един от антеделувианите – вампири по-стари от млякото в хладилника ми и по-зловещи от миризмата на същото. Всички са полудели по съдържанието на тази гробница и ща – не ща, трябва да играя по нечия свирка. Под пасивния, но изпълнен с насилие поглед на Шерифа, слушах как франсето ми обяснява къде и как да ида, че да намеря проклетото нещо…
Играта се дели на четири хъб нива, които съдържат задачи с развой в тях самите. По-интересната част са специалните места, където се развиват конкретни мисии. Те позволяват на играта да се концентрира върху специфичен дизайн и да те остави сам да се оправяш. Промъкване из кораб, фрашкан с ченгета? Изчистване на хотел, пълен със Сабати? Промъкване в имение, пълно с откачена, вампирясала италианска рода? Колкото и да не са им стигнали време и ресурси, разработчиците са успели да създадат прекрасни „джобни светове“, които да играят ролята на дънджъни, в които да развихриш персонажа си така, както си го „построил“.
Тези нива никога не са прекалено дълги, а продължават тъкмо достатъчен период от време, че да са приятни за изиграване на едно сядане. Този балансиран лимит между дължина, различни подходи и цялостно изпълнение спасява доста от недостатъците на играта и създава една интересна последователност от обикаляне на хъбовете към ходене в специални нива. Този кръг постоянно сменя познати с непознати локации, което създава интересно усещане за „присъствие“. Мне, нямаш достъп до целия Лос Анджелис, но постоянното ти мотаене между четири улици те прави техен „редовен“, което елиминира проблема с мащаба на тази „симулация“ на отворен свят.
Единственият сегмент, който се провлачи много по-дълго от нужното, е търсенето на Носфератутата в подземията на Холивуд. Кълна се – умрях от скука и щом съм достигнал онзи момент, в който вече просто тичаш покрай противниците, понеже ти е писнало, сам смятай. Уф… евентуално се приключи с всичко това и най-накрая намерих проклетия саркофаг. Да видим…
Трябваше да претараша цял музей, само за да разбера, че каргото е откраднато. Трябваше да търся Носфератутата в дълбините на земята, само за да ми кажат, че са го продали на италианците. Трябваше да избия цяла вампирска мафия, че да намеря проклетото нещо и, като за финал, да разбера, че не мога да го отворя. Това ме доведе до един планински хълм, където група фанатизирани ловци на вампири ме примамваха с човека, който носеше всички отговори. Дори няма да споменавам тоновете интриги, които срещнах по пътя.
Всичко на всичко, в крайна сметка стигнахме до извода, че Куей-джиновете са заплаха за Лос Анджелис и Побратимите на Кайн трябва да се съюзим заедно срещу тях. Нищо че вече знаех, че Лакроа е работил заедно с Минг Жао, лидерката на Куей-Джин, преди да си забият ножове взаимно в гърба. Както подобава на всяка добра ноар история – време е да се стигне до момента, в който нещата се скапват за Баловица.
Саркофагът, най-накрая, е в ръцете на Лакроа и вече знаем къде е ключът – държи го Минг Жао. Следователно – отиваме на война с Куей-Джин! Трябват ни съюзници, защото тези азиатски невампири са си брали лайката. Те не са точно немъртви, по-точно духове, затворени в смъртни тела, които трябва да пият кръв, че да се снабдяват с Чи енергия. Абре, вампири са си. И смях на смеховете – Лакроа иска съюз с Анархите. Допреди няколко месеца се караха и биха по улиците, сега – съюз. Кой мислите, че ще ходи да урежда нещата с Найнс Родригес? Баловица-а-а…
Един бърз път до парка, едно мудно качване с кабинен лифт до обсерваторията и вече съм лице в лице с лидера на Анархите. Дори не успяваме да се разпознаем, когато… засада! Гората покрай нас е подпалена, а някой е насъскал върколаците, ИСТИНСКИТЕ ВЪРКОЛАЦИ, по дирите ни! Найнс бързо го забърсва един зъбатко. Мен ме погва втори. Върколаците в Света на Мрака са кръвожадни, безпощадни чудовища. Дивата кръв в гангрелските ми вени е просто бегла имитация на свирепостта им. Започва бясна гонка из обсерваторията! Стени се чупят, врати летят от пантите си и за пръв път играта успява да използва Source Engine-a в цялата му прелест за разруха на околната среда. По принцип всеки път досега, когато има разрушение – отломките все пречат на героя ти, което доведе до две Финални Смърти, докато се опитвах да озаптя гаргойла в азиацкия театър в Холивуд. Тези три минути и половина бясна гонка и гениалният начин, по който можеш да я съкратиш, са главната буква, с която започва последното изречение на играта.
Ако ще помня един момент от тази игра – този ще е!
Както винаги, добрият ми приятел Джак ми спасява кожата. Отново съм в апартамента в Санта Моника и Джак ми сипва директно „Пич, принца е обявил Кървав Лов за неживота ти! Имам един познат, той ще те закара накъдето пожелаеш. Сега се стягай и решавай какво ще правиш!“
Последва втори сегмент, който ще помня дълго време. Цялото Хъб ниво на Санта Моника е прекроено в бойно поле, където трябва да се изправя срещу огромна вълна от вампири, откликнали на ловджийския зов. Първото хъб ниво, с което на този етап си повече от добре запознат и се усеща като дом, е обърнато в сцена на клане, което е прекрасен похват да убедиш играча, че вече нещата са сериозни. Как ще стигнеш до шофьора е изцяло резултат на развитието на героя ти.
Баловица се промъкваше без проблем из улиците със своите осем точки в стелт. Една стара свада със сестрите Тереза и Жанет я беше открехнала за скрит вход към паркинга, точно срещу задната врата на галерията. Където можеше да пощади вампир – го правеше. Който ѝ беше на пътя – това вече е друг въпрос. Стелт убийствата винаги са тихи, бързи и ефективни. Веднъж се ляга от тях. Успях някак да стигна до шофьора и – о, изненада. Излиза, че старата ми дружка таксиджията е бил приятел на Джак. Веселият, усмихнат брадатко наистина го е грижа за другарите му по проклятие. Скачам в колата и без да се замислям изкрещявам „Карай!“
За пръв път, откакто се возя с него, реших да го заговоря. Таксиджията се оказа още по-мистериозен, отколкото си мислех. Има нещо… древно в него. Усетих да ме избива пот по челото, една тръпка на ужас. Най-накрая и аз го усетих. Нещо наистина е надвиснало над Ел Ей. Но нямах време за мотаене. Целият град е по петите ми, всеки изпаднал вампир, който търси и капка слава е твърдо решен да ми даде Финалната Смърт. Трябваше да избирам… трябваха ми съюзници. Да се върна при принца? Дума да не става! Та той ме натопи във всичко това. Анархите? Как пък не… уж големите биткаджии за свобода, а само се драчат по между си. Камарилата? Та те издигнаха Лакроа на първо място. Сам съм. Изцяло сам.
Таксиджията ме изслуша внимателно и накрая каза със спокоен глас „Виждал съм малко личности като теб. Такива, които не могат да се закълнат в нито една кауза и единственият им избор е да вървят сами, колкото и трудно да е това.“ Изведнъж си спомних за Бекет – единственият истински индивидуалист. Дали таксиджията го познаваше? Няма значение… време е за план. Не мога просто да напусна града, ще ме гонят до края на света, щом има Кървав Лов на името ми. Следователно… ще ги изловя първи… и играта ми позволи да направя този избор.
Идея си нямаш каква беше усмивката върху лицето ми. Играта ми позволи да бъда истински неутрален.
Окей, шофьор. Трябват ми оръжия, банки кръв и да мина набързо през апартамента си. Без грам съпротива, „човекът“ ме закара първо до Меркурио, който ми дължеше услуга, задето не го изпортих пред Принца, после до клиниката, където заредих с банки кръв и си спомних за момичето, което спасих преди време.
И най-накрая – апартаментът ми в центъра на града. Влязох през шахтите, естествено. Твърде много охрана на входа. Грабнах каквото ми трябваше и набързо проверих имейла си. Едно последно писмо от незнайният ми ангел хранител гласеше „Не го отваряй.“ Предположих, че става дума за саркофага, но нямах времето да отдам още една мисъл. Време е за края на тази игра!
Първа спирка – Чайнатаун, исках да взема ключа за саркофага от Минг Жао. С вярна качулка, Бялобало готов за бой и легендарната катана, която прибрах от лидера на Сабата; бях готов за екшън. Минг Жао се намираше в сърцето на лабиринт, изпълен с въоръжена до зъби охрана. Но аз съм нинджа, кунг фу-то ми е силно. Точките ми в стелт, разбиване на ключалки и хакване са равни само с точките ми в боравене с меле оръжия. За момента Баловица отстъпва на заден план. Аз съм Вълчо и някак си тая игра ми влезе под кожата?! В крайна сметка стигнах до центъра на лабиринта, отключих загадката на адските фигури и… ам… какво? Пред очите ми се отвори елдрически портал? Какво става тук? Влязох и се озовах в една стая с Минг Жао, която логично беше бясна, но аз бях по-бесен. Давай ключа или главата!
И Минг Жао се превърна в триметрово нещо с много очи и пипала. Ха! Ха-ха-ха! Сега не знам с какво да се пошегувам – пипала, защото са азиатци и там хентай, или защото са чужденци и ни е страх от тях и там Лъвкрафта нещо. Докато се мъчех да изцедя хелтбара на боса, който е по-голям от егото на Лакроа, си мислех за водещия на новините, който чух в началото на играт… акхъм, вампирския ми неживот. Неидентифицирано октоподесто нещо, лежащо на плажа. Кълцайки пипало след пипало се замислих къде се намирам. Стаята около нас нямаше врати, нито прозорци. Възможно ли е да се намираме в някакво джобно измерение, съществуващо извън времето и пространството? Ако убия Минг Жао сега и изляза оттук – дали уродливото ѝ, пипалесто тяло нямаше да се озове на плажа в миналото? Ето ти храна за размисъл…
Около десет хиляди разреза по-късно вече държах ключа в себе си. Лакроа! Твой ред е! Като за финално-финална геймплей секция, кулата на Принца бледнее пред сложността на лабиринта на Минг Жао. Всъщност, радвам се за това, защото хем беше на ръба да стане почти толкова досаден, колкото приключенията ми в подземията в търсене на Носфератутата, хем бос битката с Жао наистина, ама наистина се проточи твърде дълго. Надявам се в някой от неофициалните пачове да ѝ намалят здравето малко.
Единственото, което си заслужава споменаване от тази кула е битката с Шерифа. Канарата от мускули падна по-бързо, отколкото очаквах. Друго нещо, което не очаквах е, че ще се превърне в огромен прилеп за втората си фаза. Някак си успях да го сваля на земята с прожекторите и да го направя на прилепско суши. Все така не обели и дума, а устните му сякаш казваха нещо за продажба на видеоигри на завишена цена. Уви… това му е било писано.
Лакроа трепереше до бюрото си и плюеше пяна по мен. Исках да млъкне. Правилото за пистолета на Чехов гласи: "ако в първата сцена има пистолет, то той ще гръмне в последната." Ето за какво било това ножче за отваряне на писма цяла игра. Няколко бързи замахвания и принца се гърчеше в краката ми. Баловица триумфира. И ето ме тук – пред последния, най-важен избор. Държа ключа към саркофага и нищо не може да ме спре да взема силата му. Мне… не искам да имам нищо общо повече с Лос Анджелис. Хвърлих ключа в лицето на Лакроа. Нека си отвори скъпоценното сандъче сам. Аз се махам – приключил съм с Анархи, Камарили, Сабати и тям-подобни. Ако ще наистина това да са Последните Нощи и се задава краят на света – махам се. Баловица се маха оттук.
Чувах смеха на Лакроа от върха на кулата, а вече бях пред входа на сградата. Не можех да преценя дали смехът му е триумфален, или отчаян. Нещо по средата, когато изведнъж – БУМ! – целият връх на Венчър Тауър гръмна в пламък и летящи отломки. Започнах да се смея бурно. Познавам само един вампир, способен на такава подла шега. Джак, ти старо куче! Заложил си динамит в ковчега, измъквайки каквото е имало вътре. Ти си човекът, който ми е пращал тези енигматични имейли. Може би зад теб е имало някой друг. Така работи вампирският Джихад. Винаги има някой, който да ти дърпа конците. Спомних си за шофьора на такси, не знам защо, но си го представих като съществото, предизвикало всичко това. Спомних си думите му „Кръвта на Кайн ни води всички!“ и замръзнах… нима? Не, няма начин. Няма шанс. Невъзможно…
Анархите притичаха иззад улицата и започнаха да ме обсипват с хвалби, а Найнс отчаяно се опитваше да привлече вниманието ми. Подминах го, протягайки длан с подчертан среден пръст, изправен гордо нагоре, с което и затворих последната страница. Баловица се маха от тук.
Примигнах. Играта свърши и тръгнаха финалните надписи. Дарът за човечеството, Кристина Скабия, изви глас и запя „When you’re taught through feelings.” Гледам текста как бавно се издига нагоре и се замислям за припева на Swamped. Започнах да играя Vampire: The Masquerade - Bloodlines, защото честно казано ми писна хората само да ми казват колко е велика, а аз все да отлагам. Честно – не очаквах нищо, но нека финалните ми слова в този титаничен материал да са отворено писмо към вас, фенове:
Вече знам защо обичате тази игра толкова много. Не мога да кажа, че открих любов към нея – ърбън фентъзи с вампири и т.н. Просто не е моята чаша кръ… акхъм, чай. Под тоновете счупени и недовършени неща, внимателно поправяни през годините от фенски пачове, се крие една особена любов към гейминга и, въобще, създаването на една игра. Всеки един персонаж е достатъчно интересен с нещо, че да го запомня, било то и с лошо.
Ако едно нещо искам да научите от всичко изписано за тази така любима ви игра, то е, че тя е способна да задоволи дори някой като мен, който няма ама и капка интерес. Самият факт, че играта прие негативният ми поглед върху света в себе си и ми позволи да съм истински неутрален и да поема по истински индивидуален път, е поредното доказателство за твърденията на стотици хиляди геймъри по света за това колко много свобода има в тази игра.
Не мисля, че ще я пусна отново някога. Освен може би, докато ми е още прясна в главата, че да направя един абсолютен @$$hole run. Но сте прави. Това е велика игра, въпреки недостатъците си. Искам да благодаря на всеки, който с годините ми е говорил за Vampire: The Masquerade - Bloodlines, а вие наистина сте много. Не седнах да я играя, защото нещо, ами защото реших, че, щом след толкова години все още я обичате толкова много, значи наистина има какво да се види. Както пее кака Скабия, научих го чрез емоциите ви. Този материал си отпери десет страници, но истината е, че исках да изпиша трийсет.
Ако все още четеш, обещавам – това е последният параграф. Написах този материал от тази странна гледна точка, защото така се предава думата за Вампира – чрез изразяване, не чрез анализ, не чрез ревю. Няма да видиш нищо гениално като технологии, нито най-великия геймплей някога. Даже може да ти се стори комично как някои модели в играта имат добре направени, изразителни лица, а други са буквално двуизмерна текстура. Честно, не очаквам някой да се зариби да играе от този материал… не очаквам и да го прочетат много хора, но знам кои хора точно ще стигнат до края, и на вас ще кажа само едно:
Crab Nipple!
