От близо десет години насам (от кажи-речи икономическата криза през 2008-ма) сме свидетели на един особен тип обрат в постапокалиптичния жанр. Всъщност, видяхме истинският му възход в публичното око. Естествено, като всеки друг жанр, който добива популярност – неизбежно му се случва процеса на „прочистване“. По-скандалните елементи отстъпиха ред на истории, концентриращи се върху това как се справят героите с несгодата, вместо да покажат каква точно е тя. Светът свършва, няма значение защо.
В този ред на мисли, Bird Box е добър представител на жанра, автоматично елиминирайки от сценария си въпроса какво точно е нападнало човечеството. Потенциал в такъв вид разказ във вселената на Кутията за Птици има, но той ще е интересен главно за хорър фанатиците сред нас. Казвам ти го отсега – това не е филм на ужасите. Дори трилър не е, макар че има доста и добре изпълнени напечени ситуации. Все пак, взето е правилното решение да се избегне обяснение на чудовищата във филма; филмът демонстрира липса на каквато и да е ясна чудовищна поява на екрана, което му докарва доста повече психо-хорър кредибилност. Основата на Bird Box обаче си остава драмата, а всяка добра такава има нужда от добри герои.
Определено този филм ще остане запомнен с абсолютно перфектната Сандра Бълок в ролята на Малъри. Пътят на героинята от почти напълно изолиран циник до майката воин е център на вниманието. Всичко това е прекрасно представено чрез разместването на хронологичната права, ефективно разцепвайки я на две основни сюжетни линии – едната започваща в началото на апокалипсиса, другата – пет години по-късно, докато в един момент остане само финалната секция, която покрива последното действие. Това скачане през времевата линия служи основно за затвърждаване на Малъри като основен персонаж, спестявайки ти въпроса „За кого от оцелелите да ми пука?“ и те концентрира изцяло върху Сандра Бълок и нейните премеждия.
Това не означава, че не трябва да ти пука за останалите от тайфата. Естествено, основно впечатление прави най-вече Джон Малкович в ролята на любвеобилния задник Дъглас (или, както го кръстих, Being Jerk Malkovich). Или, например, Джаки Уийвър, играеща Коравото Бабе™ и.. абре, има си хора. Обикновено, щом има деца-актьори, те се падат най-слабото звено в един филм, но в случая ‘лапетата бяха прекрасни в това да бъдат това, което по принцип са децата – досада, за която трябва да се грижиш. Сто точки слава за Бълок, заради това, че прекрасно показа една особена страна на всички майки, а именно лицето тип „Оф-ф, малко келеменце, обичам те, моля те, слушай ме!“, когато чаветата им си правят каквото си искат, а горките те се опитват всячески да ги спасят.
Продукцията е на изключително високо ниво и нищо не изглежда евтино. Детайлът в сцените е прекрасен, като упадъка на човечеството е представен с достатъчно много хартийки по земята, прах по первазите и изчислена занемареност. Капак на всичко отгоре е прекрасният саундтрак на Трент Резнър в естествен тандем с Атикъс Рос. Девет-Инчовият Пирон (Nine Inch Nails) е вече гърмяна пушка в режисирането на филмови аранжименти, и като че ли най-великото му постижение в Bird Box е, че музиката дори не се усеща. Има я, но по никакъв начин не се натрапва и не прави дори опит да превземе сцената – само я подсилва. От една страна, не е нещо революционно в жанра, особено със залагането си върху клавирни мотиви, усещащи се на моменти като смирена версия на In The House, In a Heartbeat от 28 Дни По-късно, но с нечовешкото ниво на призрачност и „Резнърщина“, би си отивала в който и да е Silent Hill.
В заключение: ако си фен на този тип постапокалиптични филми, които залагат повече на хората и тяхната борба, то спокойно можеш да гледаш Bird Box с нормални очаквания. Не преоткрива топлата вода и „заплахата“ в него се усеща малко като пропилян потенциал, но е един от тези филми, които са просто добри, без да имат нито силни негативи, нито силни позитиви.
От друга страна, ако търсиш входяща точка в жанра – гледай го. Добро начало е. Ще се запознаеш с основните тропи, а интересният начин, по който е подреден разказът на филма, ти гарантира, че няма да заспиш на дивана.
Ще повторя – спойлери! Не мога да коментирам нещо без конкретно да говоря за случки от историята и сценария. Надявам се вече да си спрял да четеш, ако не си гледал филма. Добре, вече се разбрахме. Започвам първо с „тривалните“ неща за филма, защото искам да си запазя анализа на тематиките му за края.
Тези сладурковци не се подчиняват на физичните закони и описанието им като вид демони, както и провалената теория на Грег за компютърния екран, ги затвърждава като чисто свръхестествени създания. Фабулата им е проста – поглеждаш ги и виждаш нещо ама мноу страшну, което те докарва до самоубийство или лудост. Тези същества (невидими за зрителя) могат да се движат изключително бързо и да заобиколят жертвата си за отрицателно време. Тяхната слабост обаче е, че не могат да те пипат по никакъв начин, заради което разчитат на шепоти, с които да те объркат и принудят да ги погледнеш. Това ги поставя стриктно в категория лъвкрафтски ужаси – нужно е само да ги погледнеш, че да се побъркаш и самоубиеш, а тези хора, които се побъркат без да отнемат живота си, се превръщат в техни идолопоклонници - много подобно на Култа към Ктулху, Дагон и т.н. Тези откачалки фанатически преследват всеки с превръзка на очите и го принуждават да погледне съществата, представяйки ги като „красиви“ и „спасители на планетата“.
Във филма се казва, че хората с умствени разстройства не се самоубиват, а се превръщат в горе-споменатите от мен „култисти“. От друга страна, повечето герои, които директно виждаш да отнемат живота си в резултат на съзиране на зверовете, са се показали като хора със силен характер. Това ме навежда до заключението, че чудовищата те поставят в губеща ситуация: или си прекалено слаб и/или травмиран, че да им устоиш, и се превръщаш в техен роб, или си достатъчно силен, но единственият ти избор е сам да си отнемеш живота, само и само да се спасиш от тях. Сериозно ми напомня на класическата тропа от зомби филмите, в които силните и морално издържани герои най-бавно се отдават на немъртвата чума, докато „слабаците“ се зомбират за секунди.
На първо място не може да ти убегне избора на име. Малъри идва от Френски и се превежда грубо като „Злочестата“ (не случайно името ѝ звучи като “малария”). Малъри започва филма като героиня, която ти е трудно да харесаш. Отчуждена от половинката си, живееща в изолация и предпочитаща да не комуникира със семейството си, основно заради баща си, който тя сравнява с героя на Малкович (Дъглас). Когато всичко отива по дяволите и Малъри се оказва в къщата с другите оцелели – първото нещо, което прави, е да се изолира от околните.
Малко по малко Малъри се променя и започва да се отваря към другите, в частност - Олимпия, за чиято дъщеря в последствие ще се грижи. Дефектите ѝ като персонаж спомагат в засилването на напрежението, когато изглежда сякаш, че ще направи кофти избор. През по-голямата част от филма си мислиш, че когато стигнат до опасната част от реката – Малъри ще жертва момичето, което не е нейно дете, като я накара да гледа, че да спаси сина си. Нещо-си, нещо-си, „Себичният Ген“ на Долкинс.
През петте изминали години след началото на „Проблема“ (така наричат началото на апокалипсиса в книгата), Малъри развива и крайно негативното качество да поставя оцеляването над всичко. Стигайки до крайността да не даде имена на децата, а просто да ги нарича „Момче“ и „Момиче“, считайки имената за излишни. Защо ти е име, като не си жив? Това е втората повратна точка в развитието ѝ като персонаж, когато очите ѝ се отварят чрез живота ѝ с Том, че „оцеляването не означава живеене“. Това е основният мотиватор зад това да поеме по опасното пътешествие по реката. Да рискуваш всичко за една идея по-добър живот, вместо постоянно да се боиш от невидими твари и фанатизираните им последователи.
Върховният момент за героинята е когато се изправя срещу чудовищата в гората. В този момент, дори без да ги поглежда, Малъри вече знае, че най-големият ѝ страх е да изгуби децата. Пълен кръг – от непукистка до готова да се жертва майка. Макар този сблъсък да не е титаничен и да съдържа повече прочувствена реч, отколкото нещо от сорта на „Стойте далеч от нея, ти кучко!“ де ла Елън Рипли от Пришълци, сцената носи прекрасен емоционален заряд, който затвърждава и…
Главният мотив е изолацията. По-точно, изолацията убива и побърква. Основната причина оцелелите да издържат заедно толкова време е именно задругата им, въпреки че често са в противоречие един с друг. Типично за жанра – падението им идва, не от какво да е, ами от прибързани и необмислени решения и загуба на доверие. Донякъде можеш да припишеш на чудовищата метафората за лъжата. По-лесно е да се поддадеш на нещо „фалшиво“, което ти продава лъжлива идилия, отколкото да живееш (трудно) с другите хора.
Макар бъдещето на света да не е много розово, краят на филма представя една естествена утопия, в която хората да продължат да живеят. Една Кутия за Птици. Така фактически накрая на всичко се зараждат две отделни общества – едното на хората, които се затварят в „клетки“ но живеят с разсъдъка си и всичките проблеми на това да си човек, докато светът е оставен на чудовищата и техните фанатици. Група от хора, докарани до лудост, които са повече сбирщина откачалки, чието съществуване е сведено до това просто да търсят нови фанатици. Всичко в услуга на невидимата, неунищожима лъвкрафтска лудост, която сега царува над света.