1991 г., краят на май. В една обикновена свищовска болница, в ден на библейски порой, се ражда едно момче. Пет месеца по-късно, на 24-ти ноември, почива един от най-великите музиканти във вселената. Грубо около десет години по-късно, момчето вече е хлапе и се е заиграло със стар касетофон – техника на път да бъде загърбена от света. Има нещо странно романтично в това – взел си касетка оттук-оттам и попадаш на някакви звуци, които не си чувал досега. И тогава попадаш на касетката, за която знаеш от баща си, че е била на "един от чичовците ти от студентските му години“.

‍

С меки пръстчета хлапето поставя пластмасовия правоъгълник в процепа и натиска копчето с триъгълничето. В следващия момент хор от гласове изпълват стаята с нещо, което за детското ухо звучи като „Ай уа ираааал! Ай уа ираааал! Ена уариинаааал!“ ("I want it all, I want it all, and I want it now!" - бел.ред.) – китара изтърбушва говорителя, мелодията забавя и от хорът гласове един избива напред: звучи енергично, пее на непознат език, но хлапето знае за какво е тази песен.

‍

Така открих Queen. Сигурен съм че ти имаш подобна история. Два тропота с крак и ръкопляскане, последвани от въпроса „Леле, това звучи супер яко, на кой е?“, или пък си врещял с пълно гърло „Ние сме Шампионите!“ на някое спортно събитие. Всеки един от нас има един такъв момент: моментът, в който е научил за групата Queen и нейния вокал – Фреди Меркюри. Който и човек да хванеш на улицата, ще ти разкаже подобна история, малко или много свързана с този феномен, който всички обичаме. Нека го наречем „момент Меркюри“.

‍

‍

‍

‍

Голямата вечер

‍

Следях развитието на този филм още от времената, когато Саша Барон Коен беше прикачен към проекта в ролята на Фреди. В един момент даже се бях отказал от идеята, че изобщо ще го видя наяве – съдейки по претенциите на Брайън Мей и другите. Нормално, не искаш някой просто ей така да пише сценариj за живота ти, особено ако си още жив. Ще спестя подробностите и само ще кажа, че, когато се наместихме с приятелката ми в кресла 16 и 17 в киното пред огромния IMAX екран, аз седнах с идеята, че този филм доста изтерзано е достигнал до мен; седнах с идеята, че не очаквам най-великия биографичен филм на всички времена. Не очаквах нищо повече от филм, който цели само и единствено да ми припомни моя „момент Меркюри“.

‍

‍

Казвам това, защото, ако седнеш да гледаш филма с нагласата да видиш истински биографичен филм, ще останеш разочарован. Седни с очакването, че ще гледаш една романтизирана версия; един разказ не за живота на една легенда, а за една легенда.

‍

Филмът е доста чист откъм скандализиране, сексуалността на Фреди е третирана повече като „Ми, т‘ва е бил Меркюри“, докато акцентът пада върху музиканта като личност, но героизиран до (почти) безобразие. Някои хора може и да имат сериозен проблем с това и, казано честно, не ги виня. Аз точно това очаквах обаче, и точно това исках от този филм – да бъде като приказка, като древно предание за човека, чийто глас разпори вселената. Ако седнеш с тази нагласа и храниш поне мъничко любов към групата – филмът ще ти хареса.

‍

Кино, тинтири-минтири

‍

Рами Малек е абсолютно гениален в ролята си. Трудна задача му се е паднала, но си личи, че човекът си е научил домашното. Не ти е нужно да разбираш от кино, че да познаеш кога един актьор наистина се е постарал да изучи героя, когото представя. Всички актьори са яки, само Кутрето (Ейдън Гилен в голята на Джон Рийд) ми се набиваше твърде много.

‍

Филмът използва монтажите по интересен начин. В началото всичко следва формулата от тих момент, последван от експлозия от цветове и звук, прекарвайки те набързо през началните години на групата. Това редуване на бавен момент с монтаж може да ти се стори като отбиване на номера, но си има отплата във втората половина. В един момент филмът задълбава в проблемните години на Меркюри, сценарият и действието се забавят, а екплозивните монтажи са заменени с унесени и клаустрофобични такива. В една от сцените Фреди директно адресира тези празнини между висините (това, което ти виждаш като тих момент между монтажите), което за мен оправда на пръв поглед прекаленото използване на бързи смени на сцени, натрупани с визуални ефекти на кило.

‍

‍

‍

Всяка една сцена е представена с тежка доза драматизъм. Нещо, което би могло да мине за пошло или несправедливо спрямо личностите в този филм, но както вече казах: ако очакваш да гледаш приказка, нещата си пасват. Когато Фреди и хората около него са на върха, всичко гърми в цвят и ефекти. Комедията специално заслужава споменаване, защото, кълна се, това са едни от най-свежите шегички и моменти на визуален хумор, които съм виждал през последните 5 години. Е, окей, изхвърлих се малко, но хуморът наистина си го бива. Когато се случва нещо мъчно пък, цялата сцена, а като че ли и целият свят около нея, също спират.

‍

‍

‍

Криворазбрана пошлост

‍

Макар че наистина се усеща като средняшко ниво на визуален разказ, в случая – работи. Този филм е за всеки. Подчертавам "ВСЕКИ" – не е специално за хора, интересуващи се от социално-политическите нотки, нито пък за музикантите, които искат поглед в креативния процес на групата. Този филм е за теб и за мен; за възрастната двойка, която седя до нас в киното; за туич чата и за хората, които видят линка към този материал във фийда си във Facebook.

‍

Трудно е да направиш добър филм с послание, когато тематиката на творбата ти е човек, чийто живот и творчество са послания сами по себе си и, дали нарочно, дали от страх да не оплескат нещо, хората зад филма просто са оставили Малек да си свърши работата. Всяка секунда е една малка частичка от огромното неоново табло, крещящо „ЕЙ, ТОВА БЕШЕ ФРЕДИ МЕРКЮРИ И ТОЙ Е ЛЕГЕНДА!“

‍

‍

‍

‍

Цел и послание

‍

Послание няма. Имам предвид, че няма какво да научиш от този филм, което вече не знаеш. Освен, естествено, че Фреди е обичал котки и е имал МНОГО от тях, или че е бил зороастрист по религиозни убеждения. Фреди е самото послание. Ако едно нещо трябва да вземеш от тези два часа и нещо екранно време, то това е, че светът помни смелите.

‍

Всеки знае кой е Спартак. Никой не знае кой е спрял бунта му. Всеки знае кой е Анибал и пак никой не знае кой го е посякъл, а ако не беше филмът "300", никой дори нямаше да научи кой, по дяволите, е бил Ксеркс.

‍

‍

‍

‍

И този филм казва нещо подобно: никой не знае кои са журналистите, злословили Меркюри, никой не помни и хората, които са го предали, нито хората, които са се възползвали от него. Хората помнят музиката. Хората ще помнят любовта, но най-важното: ще помним какво ни научи Фреди! Да живееш, да живееш толкова истински, толкова бурно и толкова силно, че самото ти съществуване да изкриви реалността и да направи всичко една идея по-добре. Да се изправиш на нозе и да бъдеш точно това, което знаеш, че си – без капка примирение. Защото това спасява Меркюри накрая. Той не умира самотен и забравен. Напротив – до последните си секунди, той е бил заобиколен от хора, които са го обсипвали с любов, и макар тези хора да са представени изцяло в поддържащи роли, поддържащата роля е важна.

‍

Честно казано, не знам какво още да кажа. Искаше ми се да напиша два-три параграфа за ефекта на Queen върху видеоигрите, или колко съм се къртел на Шотландски Боец, или колко велико е последното изпълнение на Фреди в песента Mother Love, но… това си го оставям за друг път.

‍

‍

В заключение

‍

"Bohemian Rhapsody" разказва една идеализирана легенда, без да се опитва да бъде твърде сложен филм или да повдига сериозни въпроси. Филмът е, преди всичко, отдаване на чест към Фреди и като такъв си върши работата добре. Акцент пада върху нечовешката актьорска игра на Рами Малек – единствено очите са си негови, всичко друго е 100% Меркюри. Саундракът е, преди всичко, компилация "Best of".

‍

‍

‍

Оплаквания? Ами… трябва ли? Окей: Актьорът, който играе Брайън Мей е досущ лика-прилика с оригинала на младини, но прекалено често прави физиономия тип „Ти сериозно ли?!“, сякаш е чул някой от pun-овете ми. Актьорът, който играе Боб Гелдоф, кара героя си да не изглежда като колосален седалищен мускул, което е исторически недостоверно. Не са викнали и Тилда Суинтън за две минути да играе Дейвид Боуй за колаборацията му с Queen в Under Pressure.

‍